„Джагфар тарихи”
 |
| Снимка: www.chitalnya.ru |
Първият представител на родът АШАНА заел
трона в Плиска – столицата на „УЛАГ /ВЛАШКА/
България”, е Кан ТОКТУ /766-767/. С някои прекъсвания, хегемонията на тази
династия на Балканите продължава близо пет века - чак до 1280 година и потвърждава
факта за изцяло далекоизточния произход на всички български владетели, свързани
чрез династични бракове с останалите средновековни царски домове – една тема, към
която, кой знае защо, професионалните историци не проявяват нужния интерес.
Най-яркия пример за казаното предлага императорската династия ДУЛО, която по
време на своя апогей владее Евр-Азия от Монголия до...Рим. И нещо повече - „варварският
вожд” ОДОАКЪР, който сяда на имперския
престол на „Вечният град” през 476
г., всъщност, е
пълководецът на Кан Атила, който „довършва делото” на своят вероломно
убит господар.
Вторият
представител на рода АЗАН у нас е синът на Кан Токту – КРУМ, който освен „Страшни”,
би трябвало да бъде наричан и „Велики” заради внедряването на Балканите на „Законите
на Ману”, някои от които познаваме чрез византийския „Лексикон Свидас”. /Марин
Димитров – „Тан Нак Ра – 2000
г./ Единият от
тях гласи -„ВСЕКИ РОБ СТЪПИЛ НА ТАЗИ ЗЕМЯ Е СВОБОДЕН”!, което може да лансира само
един изключително просветлен владетел, каквито на запад ще се появат едва след
Реформацията. Не по-малко славни от Крум са били и неговите двамина сина – ОМУРТАГ
/814-831/ по-правилно - АМУР-ТАГ /ЙОМЕРЧАК/, който продължава победното дело на
баща си от Плиска, докато по-малкият му брат БУДИМ, /наречен така защото се ражда
във Видин/ заминава за БАТА-ВИЛ /съвременият Путивл/ - столицата на СТАРА
ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ, където по онова време царица е родната му леля АРЯ-УСЛАН /дъщеря
на кан Тукта и...сестрата на кан Крум/, омъжена за ВИХТУНА кан КАРАДЖАР или ТАТ
САРАЧИН. За съжаление, след неговата смърт през 815 година, събитията в империята
излизат от всякакъв контрол и довеждат в края на този век до окончателното й разцепление,
по верски причини, на три части.
Разбира
се, след векове дезинформация относно действителната българска история, за повечето нашенци твърденията за
тесните родствени династични връзки между балканските владетели и тези от почти
целия Изток, звучат доста „еретично”, но те са факт, с който пробуждащия се вече
български Дух постепенно трябва да свиква. Голяма част от тях дължим на многостродолния
летописен сборник „ДЖАГФАР ТАРИХИ” излязъл от печат точно преди десет години и
на чийто светъл юбилей е посветен този материал!
Той има неоценима историческа стойност, не само защото внася яснота по
най-важните събития в изцяло изопаченото ни от Томашек, Шафарик, Иречек,
Златарски и & минало, но преди всичко - демитологизира техните измислици за
„ордата кривокраки българи”, попаднали в Мизия, едва ли не случайно. От него научихме,
че УРУСИТЕ /а не РУСите!/, които играят главната роля при формирането на Украинската
държава, са сарматите - МАСА-ГЕТИ, заради което първоначално тя е наричана УРУСКИ
Каганат! Според мнението на оригиналният български историк Борис БАЛКХ, УРуси си
е УРци = Г-УРи, както нашенците са наричали АРийците!
Впрочем, „СТАРА - ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ” е абсолютен
правоприемник на древната Ефта-литска империя, чието име на гръцки означава
”Седемте-народа”, също като ИДЕЛ или, по-точно - ”Йеди-Ел”, което пък е на
тюркски език. Според хрониста Гази Баба, тя е възникнала в приуралието преди,
около, 17,000 години от обединението на българите с други шест родствени им саклански
/скитски/ и фино-угорски /финикийски/
племена. Нейното териториално устройство напомняла „пчелната клетка”, като петимата
федеративни владетели на всяка една от страните са били на пряко подчинение на
главният КАН, наричан ВИХТУН /от „вехт”- Стар-ши!/ или БАЛТАВАР. Втората титла
е съставена от „Балта” /Топор/ символизираща властта му над горските райони,
докато „Вар” - Стрела е емблема на безпределната степ. Столицата на империята
се е намирала в северната част на шестоъгълника, съответстваща на посоката
„ГОРЕ” и елемента ВОДА, чийто окултен цвят е Черният, наричан КУК или КАРА. Под
властта на Вихтуна са били всички САРА-ГУРИ /„Царски хора”/ и КИНЕШЪТ
/”Народното събрание”/ на ИДЕЛ, съставен от представителите на властващите аристократични
родове, разпалагащи с реалната власт да го подменят при сериозни здравословни
проблеми или закононарушения.
Както вече стана дума, Балканския
полуостров винаги е била неразривна част от Стара Велика България още от
времето на масираното Скитска инвазия, така че местните племенни вождове са били на пряко
подчинение на Вихтуна в БАТА-ВИЛ /”Царския град”/, известен още като ХОРИСТАН /
КОРОСТЕН.
През IХ век източните предели на нашата многонационална
империя се оказват подложени на силния натиск на съседния Хазарски каганат и официалната му религия - Юдаизма, докато на Балканите се
разгаря остра борба за влияние с Византия и монополизираното от нея Право-Славие
/”Орто-Докс”/. Така българският Кан КАРАДЖАР de fakto се оказва васал на хазарският Хакан и загива при една от
поредните опити да защити столицата си. На трона го наследява синът му УГИР-АЙДАР
/815-855/, чиято майка е Аря Услан, което означава, че Кан Омуртаг и брат му
Будим са му първи братовчеди. Той е първият, който прави опит за налагането на
Исляма в Идел, а при описаната политическа ситуация, този акт може да бъде тълкуван
само като естествената реакция на човек, притиснат не от един, а от двама мощни
врагове, който отправя взор за помощ към сънародниците ни в Мала Азия. Ето още една
ключова тема от нашето минало, което е старателно прикривано от пропагандните
институции на Русия и Гърция, работещи от векове срещу Българския Дух. Като се започне
от Шумерската инвазия в Междуречието, през всички следващи хилядолетия, войските
на Ефталитите многократно пресичат Кавказ, за да завоюват територии по
Арменското плато, в Ирак, Сирия, Предна Азия и островите на Егея. По сведение
на Любен Костов „Съгласно 50 годишния мирен договор между Византия и Хан Кубрат
на Велика България, последният дава гранични войски от своите племена, които се
спускат като коридор по цялата граница до гр. Басра, и остават там и след
смъртта му”, а това е „старата граница между Персия и Византия” достигаща до
Персийския залив. Там и днес живеят милиони наши сродници, от които сме отчуждени
съвсем тенденциозно, но чието име КУРТи /Кюрди/ сочи недвусмислено, че става
дума за поданици на КУРТ-БАТ, както е истинското име на великият император. Разбира
се, намерението на кан Угир Айдар да наложи в Идел тяхната вяра – Мюсюлманството,
поражда незабавна реакция, както у двата влиятелни съседа, така и сред традиционалистите
ТАНГРИСТИ в самата му държава. Така пламва братоубийствената гражданска война довела
през 858-ма до разцеплението му. Това се случва вече по време на царуването на неговият
по-голям син - АБДУЛА ДЖИЛКИ /855-882/, чийто по-малък брат – УГИР ЛАЧИН /862-879/
пък застава начело на метежниците. Тук се налага да отворя една скоба и да
вмъкна, че за да заличи всички следи от изцяло българския произход на „великите
руски князе”, княз Владимир Мономах /1113-1125/ съчинява една „нова история
на Русия”, в която Угор Лачин е преименуван на Игор РЮРИКОВИЧ, вероятно за да ги
изкара поне...”скандинавци”! Именно затова в „Слово о полку Игорове” Черниговският
княз Владимир Светославович го упреква за изкуствено подклажданите „конфликти с
южноукраинските български племена”.
Впрочем, в крайно обострената политическа
ситуация в Стара Велика България през IХ век, в междуособиците са въвлечени и северните
федерати от Новгородска област, известни като ВАРЯГИ. През 860 година българският
двор инспирира една мощна офанзива срещу Византия, като Варяжкия флот начело с
АКСОЛД в коалиция с АНТИТЕ – най-добрите
корабостроители и мореплаватели на Идел, прекосяват Черно море и достигайки Константинопол
подлагат на огън и разорение нейните покрайнини. За отбелязване е, че Антите са
предвождани от ДЖИР-АС или ДИР, който е син на Омуртаговият син Будим!
На тези двамина мъже Съдбата е предопределила да играят изключително важни роли
в онези решаващи събития в империята, затова е крайно обидно, че доскоро дори
не знаехме за тяхното съществуване!!! По онова време, не по-малко забележителна
личност от тях е бил и синът на Новгородския владетел Ерик - ОЛЕГ, който за
лоялноста си към Алмиш Джафар е назначен от него за съуправител на Угор
Лачин в размирния Киев. Същият му отрежда за съпруга и невръстната „Берсулска”,
т.е. – „Преславска” принцеса УЛДЖАЙ / ОЛГА, на която е посветена тази статия.
Под напора
на новите политически реалности хилядолетната българска престолнина БАТА-ВИЛ постепенно
изгубва своето значение и на нейно место възникват две нови столици - законният
владетел на българския трон - мюсюлманинът АЛМИШ ДЖАФАР /895-925/ изтегля своите
поданици в град Мардукан - бъдещият БОЛГАР. Държа да се знае, че натам заедно с
него потегля и целият Кушански
чиновнически апарат, който акт сочи недвусмислено местонахождението на регалиите
на държавността, но и демонстрира тяхната
лоялност към законният владетел на страната. Метежникът Угор Лачин е възкачен на
трона в Бащу /съвременният Киев/ от хазарския хакан Исак и до смъртта си
през 945 година той „играе според тоягата” и на следващите си вражи господари. А
те воюват яростно срещу България не само за възпрепятстването на проникването
на Исляма в тази част на света, но преди всичко, заради сериозно накърнените си
търговски интереси, вследствие на гениалната икономическа реформа на Алмиш
Джафар, чрез която Хазария е елиминирана от главните тържища на Азия.
Тук се налага да открия още една скоба и да
вмъкна пре-любопитния факт, че в онзи решаващ исторически момент, заради
несъгласието си да изплаща данъка „Джезие” наложен от Емир Джафар, на страната
на Угор Лачин преминава и техният най-малък, прероден, брат - АР-БАТ. Става
дума за бъдещият унгарски династ АРПАД I, който начело на няколко български
племана пресича Карпатите и се установява в крепостта Буда, възникнала още през
V век като военна база на Кан Атила. По-късно тя играе важна роля и в държавата
ДУЛОБА на Шам-Бат /размирният по-малък брат на кан КУРТ-БАТ /Кубрат/!!! Така на
европийската карта възниква новата държава ХУНгария, чиито царе - АРПАДИТЕ са сродници
на всички Украински /Киевски/, Болгарски и Преславски владетели.
Този кратък исторически обзор беше
задължителен увод към разказа за изумителната съдбата на малката принцеса ЕЛЕНА,
предопределена да се превърне в бъдещата ВЕЛИКА КНЯГИНЯ ОЛГА. Дори през ХХI век
Историята си позволява да се отнася доста пренебрежително към важната роля и реално
влияние на ЦАРИЦИТЕ, които, независимо от своята интелигентност и обаяние, традиционно
стоят в сянката на своите, често, безславни или безчестни съпрузи, което ощетява
неимоверно много тази наука. В този смисъл Княгиня Олга е своеобразно „щастливо
изключение”, защото независимо, че е била женена на забележителния военачалник Олег
и амбициозния княз Игор, самата тя се оказва достатъчно силна и далновидна, за
да ръководи УРУСКИЯ Каганат като регент на малолетния престолонаследник – Барис, в най-решаващите години за
съществуването му. Родена е, както казах, в Преслав в периода 887 - 890 година,
т.е. – около коронацията на баща й
Балюмир Риштау /ХРАСАТЕ/ 889 – 893
г./. Нека припомня, че според „Манасиевата хроника” и
„Слово против Арианите” на Тудор Доксов, че още през 854-та година, /а не официално
приетата 864-та/, в чест на християнизацията, дядо й Барис – „Покръстител” заменя
Атиловата старопрестолна Плиска с този млад град. Разбира се, никъде в хрониките
не се споменава името на майка й, затова пък всички знаем легендата как „потресеният
от измяната на сина си престарял Кан напуснал тихата си обител, за да детронира
и ослепи сина, който предал каузата му”. Впрочем, тази форма на екзекуция е характерна
за Константинополския, а не - Преславския Двор, но византийската версия за
Борисовото отмъщение толкава е доподнала на нашите врагове и...медиевисти, че продължава
да се преподава и днес в българските училища. Разбира се Византия е имала много
сериозно основание да ненавижда Балюмир, заради унията, която той предлага на
немския крал Арнулф през 892 година за съвместни военни действия и…нейната реакция
не закъснява. В онзи решаващ момент тя „вкарва в играта” по-малкият му брат – амбициозният
Симеон, за когото в един документ пише: „По благоволение божие и Михайлово
/Борисово/ той свали брат си и се покачи
на престола”! Предполагам, че Балюмир Храсате въобще не е бил екзекутиран,
а е успял да избяга при дъщеря си в Киев, защото, според „Джагфар тарихи”, през
896-та, т.е. - само три години по-късно, хазарите въздигат „ослепеният” РИШТАУ на
Батавилския престол, където той остава до 910-та. Оказва се, че оригиналното
име на съвременните КУРСК и РОСТОВ е РИШТАУ, кръстени на един от най-почитаните
скитски богове - Ковачът ХЪРСА или ХУРСА
/балканският ХЕФЕСТ!/. Явно името е било много разпространено, защото един друг
съименник на нашият цар виждаме редом до Олга през 945 година, когато тя
повежда киевската армия към Батавил, за да отмъсти за Игоровата смърт. В Улаг /Влашка/ Болгар също
има няколко села ХЪРСОВО и румънската ХОРШОВА, но най-интересен е култа на
Алианите от Лудогорието, които го почитат като ДЕМИР БАБА /”Железният
Татко”/
В
руските „Интер-нет” сайтове сведенията за произхода на Олга варират от „жена от
простолюдието”, през „потомка на легендарния род Гостомилови”, който и да е той,
до „дъщерята на Олег – „Мага”, което е абсурдно! Стоян Чилингиров я нарича „родом
българка, българска княгиня от старопрестолния град Плиска”. Иларион Райчев
цитира „Летописец руских царей”, според който тя е била доведена от Плиска. При
цялото ми уважение към двамата автори, искам да припомня, че още през 854-та
година столицата на Влашка България е преместена в Преслав, а тя се ражда след
887-ма. Други наши автори твърдят, че е била племенница на Барис и т.н., които,
въпреки дълголетието й, също не съвпадат с фактите. Всички източници пропускат женитбата
й с варягът ОЛЕГ през 900 или 903 година, когото бъркат масово с Игор. Един от
летописците на „Джагфар тарихи” я нарича „Антишка”, което в превод одначава „Датчанка”,
което е явно недоразумение, защото АНТИТЕ охраняващи Дунавското и морско
крайбрежие, са едни от най-верните федерати на българската империя.
В цитирания сборник ОЛЕГ е наричан „СЛАВГИ”,
„САЛАХБИ”, „ЧЕЛБИК” и...„МАГЪТ”, както са го почитали собствените му войници заради
силно изявената му ясновидска дарба. Какво друго знаем за него? Най-вероятно, ИЗОСЛАВ,
за когото се говори винаги „под сурдинка” е негов син. И още - когато през 912
година ситуацията в Киев ескалира и харазите и Угор Лачин взимат привес, Алмиш
Джафар назначава своят вече престарял верен съюзник за владетел на родния му Новгород,
където той така и не достига, защото умира по пътя при „неизяснени обстоятелства”.
През същата година Игор не само заема киевския
трон, но и се жени за овдовялата Олга. Трябва да сме сигурни, че този брак по
сметка е бил по изцяло нейна инициатива, защото се разказва, че с интригите си
тя прогонва неговата законна съпруга и заема нейното място до трона и в леглото
на Игор. Всичките военни походи на тази хазарска марионетка са били все в
интерес на господарите му, като този от тях - през 945-та към Батавил, се оказва
фатален за него. Отишъл за да събере полагаемият им се дънак, той е пленен от племенника
си - кан Мала и е умъртвен по доста...атрактивен начин. За зла участ, той пък се
оказва женен за извергнатата му от Киев бивша съпруга, която не пропуска
възможността да си отмъсти за унижението. По нейна заповед Игор е разчленен жив, като органите му
провесени по клоните на дърветата. Разбира се, в едноименната опера няма и
намек за позорната смърт на „великият руски княз”, но това не е първият случай,
в който историческата действителност и изкуството се разминават напълно. Това,
което трябва обезателно да се знае за царуването на тази противоречива личност са
неговите тесни връзки с цар Симеон /893-927/, който му провожда в Киев
православни свещенници, купища църковни книги и обучени книжовници, натоварени с
мисията да въведат там „БЕРСУЛСКАТА /Преславската/ ПИСМЕНОСТ”, която сега
наричаме КИРИЛИЦА!!! Разбира се, руската пропагандна машина е положила доста
усилия този „маловажен факт” да бъде заличен от съзнанието на поколенията, затова
там днес най-безочливо се твърди, че Славянската писменост е била изнамерена
в Русия. На тази шекотлива тема е посветена статията на Асен Чилингиров
„Кой положи основите на книжовността в Русия” /в-к „Про/Анти” от VI 2003/ и неизвестната
у нас книга на княз МИХАИЛ ОБОЛЕНСКИ от 1870 година посветена на ”Българския народ по повод на хилядолетието
на признаването на българската църква”. Става дума за VIII вселенси събор от
870-та, на който последната е призната за „АВТОНОМНА
ПРОВОСЛАВНА АРХИЕПИСКОПИЯ”!!!, с който акт е легитимирано самото „Покръстване
на Борис”. Нека си припомним, че по това време битката за власт между Кан
Джилки и брат му Угор е едва в своето начало! Няма как да не се вярва на княз
Облонски дори защото близо четири десетилетия „той завежда най-голямото за
времето си хранилище на тайни документи на руската държава – главният архив на
външното министерство в Москва” – както пише Чилингиров. Разбира се, с такава
рутина князът много лесно открива неумелата повсеместна подмяна на името на цар
Симеон с това на Светослав Егорович, който никога не е бил покръстван! В „Джагфар тарихи” е разказано как като
малък той заболява от смъртоносна болест и e спасeн
от забележителният лечител от Бухара СУБАШ, който заклева майка му, ако успее
да го излекува, той „никога да не стане християнин”! За да скрепи
споразумението, след оздравяването, същият му дава новото име АУДАН, което,
колкото и невероятно да звучи, е българския вариант на ОДИН/ВОТАН! Така става
ясно, защо за навсякъде той е наричан БАРИС,
което се оказва, че дори не е име, а …прякора на бог МАРС - „ХРАБРЕЦЪТ”! Впрочем,
абсолютно същото означава и името
на ПАРИС – троянският принц „отвлякъл Елена”,
което потвърждава версията на летописците от цитирания сборник, че този
град е бил основан и обитаван от северните Пеласги – Скитите! А, за това, че
уговорката между майката на невръстния Барис и Кръстника е била спазена,
свидетелства „Хинската коса”, наричана още „Къйка” и „Чомбас”, която той е поддържал
върху гладко избръснатата глава до края на живота си. Лъв Дякон, който е
присъствал на срещата между Барис и Йоан Цимисхи го описва като „среден на
ръст, със сини очи, дълги мустаци и „съвършенно гола глава, на едната страна на
която виси плитка – признак за високия
му произход”! За нея споменава и пленилият го Печенежки /Баджанашки/ вожд Кура
хан, който през 972 го издебва след поредния му набег на Балканите и преди екзекуцията
му казва: -„Твоята глава, макар и с „хинска опашка” няма да ми донесе
богатство. Аз охотно бих ти подарил живота, ако за тебе той имаше някаква
стойност....Така че, нека главата ти послужи за чаша за Бал /вид питие - б.м./
като назидание на всички прекалено горди и лекомислени хора.”
Ние нямаме морално право да съдим никого от
предците си за техните деяния, но поведението на Барис /Светослав Егорович от
руската история/ е повече от отблъскваща. Попаднал в клопката на тотална
икономическа зависимост от Византия, през 968, 969 и 971 година той предприема една
от друга по-разорителни набези в родината на майка си и, изтощавайки я докрай,
я „поднася на тепсия” на император Цимисхи. При второто си нахлуване съсипва 24
града, сред които е и Пловдив, чието 20,000 население, според мълвата бива
„побито на кол” зароди оказаната ожесточена съпротива. Това докарва на родния му
чичо Петър I апоплектичен удар, който го отнася в гроба. Няколко години по-рано
– през 966-та, Барис превзема хазарската столица Етил /Итил/, с което е ликвидиран
и другият исконен враг на Византия.
През 969 година, умира престарялата му
майка, която, въпреки всичките си „човешки прегрешения”, за разлика от него, ще
бъде запомнена като СЪЗИДАТЕЛКА! На нея се преписва създаването на руските градове
РИЛСК, ПЕРЕСЛАВЛ, т.е. – Преслав и ПСКОВ /Плисков/, от където идва прозвището й
„Псковская”, породила недоразумението, че е родена там. И трите – напомнящи за
балканската й родина!
При споменатото нападение над Батавил, тя,
на свой ред, пленява цар Мала и за да го унижи, го назначава за огняр в личната
си баня. Само че, той се оказва не по-малък „играч” от нея и...съумява да я прелъсти.
Връзката им продължава доста време и се коментира от всичките й родственици,
като най-остро я порицават от мюсюлманския двор, според чийто морал подобно деяние
се наказва със смърт. Тя слага край на скандала, като побързва да го ожени за
една млада аристократка, която, ще стане съпруга на Барис /Аудан/ и майка на „руският
княз Владимир I”! А ето интерпретацията на онези събития от Михаил Ломоносов,
когото малцина познават като историк, но в VI том на „Пълни събрани съчинения” той
пише за периода на царуването от Княз Игор и Олга до Изослав I /1054-1077/.
Според неговата версия, Батавилци изпращат делегация в Киев с покана до овдовялата
Олга да се омъжи за техният владетел Мала, която тя приема привидно, но по
време на сватбения пир, по даден от нея знак, свитата й напада пияните сватбари
и ги подлага на поголовна сеч, за отмъщение за смъртта на Игор.
Разкрепостеният личен живот на княгиня Олга
и безстрашието й сама да предвожда цели армии, свидетелстват за Амазонската
кръв, която е текла обилно във вените й. За това, че винаги е била „една крачка
преди всички останали” свидетелства и официалното й посещение в Константинопол,
предприето от нея на преклонните 70 години /през 955 или 957 година/, където е лична
гостенка на император Константин VII – „Багренородни”. Разбира се, перфектно смазаната
машина на византийския Ортодокс е изопачила докрай истинската причина за
пребиваването й там, за да „замаже” принадлежността на този просветен владетел към
БОГОМИЛСКАТА ерес. Той се приобщава към нея под влияние на своят приятел БОЯТ –
МАГЪТ, който е Идеологът на това духовно движение, и който, нека не забравяме, е...племенник
на княгиня Олга! По-скоро, бих се изненадала ако тази ерудирана жена останеше
в страни от това елитарно движение! Знае се, че Константин VII е закрилял и
назначил на служба в двора си някои от най-големите Богомилски водачи, потърсили
убежище при него от гоненията в родината. По негова заповед 123-ма книжници
преписват неуморно Бояновите „Легенди”, предназначени за Избраните и
Съвършенните на Богомилството. Така че, Олга,
цялата й свита придворни дами и придружаващите ги 44-ма едри киевски търговци,
приемат от Константиновата ръка не
Православно, а – Богомилско Кръщение!!! За този „исторически абсурд” съм писала
подробно в статията си „Есеите на България”, публикувана във варненският в-к „Народен
Будител” и сп. „Усури”. В онзи тържествен момент, редом до своята Духовна Дъщеря
застава и нейният Наставник – Презбитер
ГРИГОРИЙ. След смъртта си той е коноизиран от нашата и „дъщерната” руска
църква, но, както отбелязва Асен Чилингиров, „след ХII век името му е заличено
от всички документи”. В един разказ от онова време се споменава, че „ромеите го
третирали по неподобаващ начин”, което може да се обясни само чрез високия му Богомилски
сан. За съжаление, синът на Константин VII – Роман II по нищо не е приличал на своят
баща и още с възкачването на трона, прогонва от двора Василий Византиец,
Андроник Тирски и другите ръководители на нашенската „ерес”, а за верността на казаното
свидетелстват всички следващи дипломатически ходове на княгиня Олга. През 959 /или
961/ година тя отправя молба към папа Отон I да изпрати католически мисионери, които
да „просветят народа й”. След една година делегацията водена от епископ Алберт пристига
в Киев, но, според руската версия, „била посрещната зле от местното население”,
което, нека не забравяме, все още не е християнизирано, а изповядва ТАНГРИЗМА!!!
Пак според техните летописи, за това си „своеволие” княгиня Олга била
детронирана, което противоречи дори на „Повесть временных лет”, според който
през 968-ма тя лично ръководи защитата на обсадената си от Печенезите столица.
Още преживе тази обаятелна жена е била възхвалявана
като ПРЕКРАСА и...„МУДРЕЙШАЯ” /„НАЙ-МЪДРАТА СРЕД ХОРАТА”!!!/, които титли едва
ли й са дадени само от чувство на верноподаничество. След завръщането от Констанинопол, по нейна инициатива
в Киев е започнат строежа на местната дървена „Света София”.
Нейният бурен бичен и обществен живот приключва
през 969 година, а тленните й останки са положени в столичния храм „Богородица
– десятница”. Мълвата твърди, че тялото
й останало с векове нетленно и …са го изгорили болшевиките.
Православната църква, която извлича
дивиденти от всяка удобна ситуация или събитие, я канонизира още тогава и
чества нейната памет на всеки 11/24 юли. Молитвата към нея се отправя за
„застъпничество от напасти и беди, печал, тежки грехове и всички бъдещи мъки”.
Такъв е бил необикновенния живот на малката
Преславска принцеса израстнала до „Равно-апостолната
Света Олга БЪЛГАРСКА”!
9.V–11.ХІ.2011 г.
