Почти
неизвестният у нас художник БОРИС ГЕОРГИЕВ
е роден на 1 ноември 1888 година във Варна. Недоимъкът прокужда семейството му
в Русия и 14 годишен той се озовава в Петербург. Яркият му талант привлича
вниманието на неизвестен меценат, който го насочва към изучаването на живопис
в тамошното Художествено училище, чието „Дружество за поощряване на изкуствата”
е ръководено от самият Николай Рьорих. От него възприемчивото българче научава,
че Природата е одушевена, че художникът е длъжен да изобразява човешката душа в
развитие, а по-късно, с безпримерно чистия си и скромен живот той устоява
кредото на своят Учител, че „без идеята за Доброто, животът остава безсмислен”!
През
1909-1910 година младежът е в Мюнхен, където взима уроци при Анджело Янк – един
от създателите на „Сецесион”-а. Италия винаги го е привличала като магнит,
защото още в родната Варна той е запленен от нейните велики художници, от чиито
творби лъха на култ към Красотата. Той тръгва към своята мечта пеш, прекосявайки
целите Алпи, за да стигне чак до Неапол. Впрочем, по-късно така ще кръстоса още
много други европейски страни, защото живеейки и работейки сред тях, за да
препечели средства за следващия преход, той най-лесно се докосва до душевността
и обичаите на съответните народи. В писмата до близки и приятели от онзи период
той нарича себе си Странникът – Мечтател
и това определение отговаря най-точно на неспокойната му същност. Този начин на
живот му позволява да осъществява пряк контакт и със самата Природа, която
талантливият българин ще изобразява през целия си живот, както и да натрупа
богати впечатления и опит, които по-късно да въплъти в своите гениални платна.
Париж,
който по онова време е сърцето на тъй нареченото „Модерно изкуство” го
разочарова дълбоко и той споделя своето огорчение с думите: -„Една деградация
на човешкия дух, една оргия на тъмните сили на Злото, където от години се
работи за разрушаването на човешката култура. Друга е мисията на истинското
изкуство – то трябва да бъде вдъхновено не от формулата „изкуство за
изкуството”, а от етични идеали, за да служи за духовното издигане на
човечеството.” Впрочем, градът и улицата никога не са го привличали като обекти
за изобразяване. Неговият шум и хаос нараняват неговата финна душевност, която
му позволява да рисува по неподражаем начин човешките Очи и Ръце – това, което го
превръща в един от най-гениалните портретисти на ХХ век. След тълпите на
големите градове, Борис Георгиев се
усамотява сред високите италиански Алпи и сред овчарите на Монте Лефре, на
Трентино, той преосмисля целия извървян за 14 години Път и обобщава своите богати
впечатления от срещите си със значими хора и природни красоти. Така се раждат
първите му сериозни творби, сред които е и „Аве Натура” – портрет на скъпата му
сестра Катя, облечена като пастирка, облегнала
глава на гегата си. По онова време тя живее при него, а дълбоката им духовна
връзка датира още от детството. От онзи период е и неповторимото му платно
„Мировата скръб” – изображението на простреляна сърна, с капещи от очите сълзи
и тази затрогваща картина ще остане неговата „запазена марка”. По-късно той я
извайва върху надгробния камък на погребаната във Флоренция Катя, до която ще
легне и той след края на своя пребогат на изживявания и творчество живот.
Първата
световна война го прокужда от Алпите и той се завръща във Флоренция и Рим, но неговите
искрящи върхове ще го съпътстват през целия му жизнен Път и ще служат за фон на
бъдещите портрети като символ на човешката Душа, която, независимо от
житейските наслоения, винаги си остава девствена.
Сред
артистичните среди на италианската столица го въвежда големият български
скулптор Андрей Николов и своеобразният талант на младият му сънародник е оценен
веднага и много високо. Така възниква идеята за неговата първа самостоятелна
изложба, за която Б. Георгиев отбелязва: „Не по моя инициатива и въпреки моето
желание тези работи бяха изложени в Рим и оттогава бях наречен художник.” След
нея той е отрупан с поръчки, защото всички са впечатлени от умението му да
изобразява само възвишеното и доброто в своите модели, като тази особеност се
превръща стил на младият българин.
През този
благодатен период /1917 година/ умира любимата му сестра и тази съкрушила го
смърт ражда една от най-известните му картини – „Скитникът и неговата сестра”,
която за наше щастие принадлежи на Националната художествена галерия в София,
защото представлява автопортрет на художника, зад чийто гръб се рее безплътния
Дух на Катя.
Той се
завръща в родината си през 1922 година, тоест – след 20 годишно отсъствие, и
пребиваването му тук се превръща в много важно събитие не само за него, но и за
целия културен живот на страната.
Очакват го мнозина от тогавашният интелектуален елит, очаровани задочно от платната
от Италия и Алпите. Някои от тях – Николай Лилиев, Теодор Траянов и други му
позират с голямо удоволствие, като между вторият и Б. Георгиев се заражда
дълбока духовна връзка. От онзи период е и портрета на Владимир Димитров –
Майстора, наречен „Земетръс”. Борис Георгиев нарича своя модел „моят събрат с
кристална душа” и по-късно го отвежда със себе си в Италия, за да го представи
на тамошните ценители. Тази самостоятелна изложба в София е посрещната доста
хладно от критиката, затова пък родната Варна компенсира огорчението му със
сърдечното посрещане на завърналият се син. Тук твореца се радва на любовта и
на майка си и живата си сестра. Експозицията от Италия има огромен успех в
Пловдив, Търново и Стара Загора.
Следващото
му гостуване в родината е през 1928 година и тази изложба има още по-голям
успех от първата, а новата галерия от портрети на български интелектуалци
утвърждават името на Борис Георгиев като един от най-големите портретисти на
своето време. Тогава той рисува портрет и на д-р Петър Дънов, наречен по
конюнктурни причини „Портрет на мъж”. Мировият Учител е изобразен неземно
ефирен, а затворените му очи придават допълнителна вглъбеност и подсилват внушението
за отчужденост от всичко земно.
През същата
тази 1928-ма година младият българин се запознава и с Алберт Айнщайн и в лицето
на световно известният физик си спечелва още един прекрасен приятел. Той става
инициатор на уредена изложба в Берлин, където художника е чест гост в
семейството на Панчо и Любен Владимирови, чиито образи също са обезсмъртени от
четката на великия ни сънародник.
Преуморен от
активна работа и интензивния културен живот в Берлин, през 1931 година Борис
Георгиев се отправи за мечтаната Индия, където ще пребивава през следващите 5
години. Задочно той я познава още от Петербург, където е тема на дългите и
увлекателни разкази на Н. Рьорих. Има предположения, че поканата за Азия му е
отправена от Рабиндранат Тагор, с когото се запознават през 1926-та, когато лауреата
на Нобелова награда обиколя Европа с мисията
да сближи нейната култура с тази на Изтока. Тогава Тагор кани младия художник
за преподавател в своя Университет „Вишва Бхарати” в имението Шантиникетан, но
получава любезен отказ, мотивиран с изключителната му заетост. Още в парахода
за Индия Съдбата среща художника с Махатма Ганди и съпругата му Кастурба.
Великият Гуру отклонява категорично предложението да бъде рисуван, заради своите
убеждения, но благодарение на беглите скици и гениалната си памет, Б. Георгиев
все пак създава портрети, не само на Ганди, но и на изключителната му Спътница
в живота. Тези двама души – символи на цяла една епоха, въвеждат младия творец
в най-висшите аристократични среди на огромната страна. Портретите от онзи
период са особено прекрасни, не само защото художника е в разцвета на своите сили,
а и защото познава и обича хората, които рисува. Такива са Джавахарлал Неру,
турската принцеса Нилуфар /съпруга на Хайдерабадския престолонаследник/,
синеоката Дурре Шевар /дъщерята на последния турски султан, омъжена за местен
махараджа/ и още много прочути светски личности. Верен на своят стил, нашият
сънародник акцентира най-вече върху женската красота, която е издигнал в култ.
Тази галерия би била непълна без да споменем и за портрета на скъпата на
сърцето му приятелка – Амрит К. Синг, която е била толкова обаятелна, колкото и
интелигентна, защото след освобождението на страната Дж. Неру я кани за
министър в своя кабинет. Двамата с нея предприемат пътуване до долината Кулу,
за да се срещнат с Н. Рьорих, който въпреки отминалите години незабавно
разпознава своят някогашен възпитаник, а в знак на уважение българинът
предприема едно дълго пътуване по маршрута на своят Учител до о-в Цейлон,
където остава близо 2 месеца. Движи се със закрит автомобил, който му служи
едновременно за дом, ателие и лазарет, защото е претъпкан с лекарства, с които
помага на всички нуждаещи се, в това число – и на прокажените. Цялата нищета и
болка, която среща по пътя си, подлагат на сериозно изпитание чувствителността му и от дълбоко нараненото
му сърце избликва едно от най-знаменитите платна - „Скръбта на Индия”, позната
още и като „Среща с париите”.
Това е една от редките му многофигурни картини,
на която художникът стои със сведена глава и молитвено скръстени ръце –
„Намасте” пред най-бедното съсловие на страната, която съпричастност го превръща
в един от най-големите хуманисти на ХХ век. На това платно безплътния дух на
Катя пак го следва като ангел - Пазител… От този период е и една друга значима
творба - „Срещата на Александър Македонски с Буда” на която младият император е
изобразен лице в лице със сияещият в небесата Буда, който го пита „какво търси
в земята му с меч в ръка”, който, междувременно, пада от нея…, а уплашеният Буцефал
е и изправен на задните си крака. Тази прочута творба отразява повратния момент
от азиатския поход на младия македонец, който няма нищо общо с баналните твърдения
за „войнишки бунт”.
След пет
изключителни във всяко едно отношение години прекарани в Индия, Борис Георгиев се
завръща за малко в България, но бързо заминава за Рим, където е уредена
невиждана до тогава изложба от творбите, вдъхновени от загадъчната Индия.
Критиците са във възторг, а виден журналист отбелязва „В лицето на Борис Георгиев България има един от най- добрите си
художници!”
После
неспокойния дух и съдба на нашия сънародник го отвеждат в Бразилия, където той остава
близо четири години, като рисува отново предимно портрети. За съжаление тази
забележителна колекция остава там и ние можем само да гадаем за нейното съдържание,
но нито за момент – за нивото й.
Поредното
завръщане в Европа е през 1956-та, а през 1961 приятели и почитатели организират в един от старинните дворци на
италианската столица последната му изложба, която пресата оценява като „Триумф на човешкият гений”!!!
Нашият
бележит сънародник напуска този свят на 9
април 1962 година световно известен, но крайно беден, защото никога, никому не е продал нито една своя
картина!!! Индия и Италия си оспорват честа да го смятат за „свой”
художник, но ние никога не трябва да забравяме, че той е подписвал творбите си Борис Георгиев – Di Varna.
По случай 50-та
година от неговата кончина искам да напомня този факт на тези, които познават и
се възхищават на неговото творчество, да го представя на онези, които досега не
са имали щастието да чуят за този наш велик сънародник и преклонила глава пред бележития
Космополит, да му пожелая „Мир на праха, спокойствие на Духа и светлина
на Душата ти, Братко”!
АМИН
